Digital TV Forums - БЪЛГАРСКИЯТ ФОРУМ ЗА ЦИФРОВА ТЕЛЕВИЗИЯ

 ЧЕРВЕНО-ЧЕРНАТА  ЛЕГЕНДА НИКОЛА КОТКОВ (1938-1971) Роден е на 9 декември 1938 година в  София, рожба на детско-юношеската школа на Локомотив (Сф), в чиито  представителен мъжки отбор играе 286 мача и вкарва 143 гола. Общо в А  група записва 322 мача и 163 гола. Шампион с Локомотив през 1964 г.,  носител на купата на УСИК през 1961 г. и 1963 г. Има още една шампионска  титла на страната. Европейски юношески шампион за 1959 година.  Футболист №1 на България за 1964 г., футболист №25 на Европа за 1967 г.,  носител на купата за индивидуално спортсменство през 1970 г. Русокосият  любимец Никола Котков "Той не бе най-гръмкото име в нашия футбол, поне в  някои периоди. Но сигурно е, че бе най-уважаваният. Това е една от  загадките на спорта и на човешките отношения. В средите на футболистите  неговата дума тежеше най-много. Беше перфектен техник, правеше с топката  каквото си иска, умееше да я пуска най-неочаквано в път към  противниковата врата, така че да ахнат трибуните – измежду 22  състезатели и хилядите зрители той единствен бе намерил  най-оригиналното, но и най-резултатното решение! Неговият страхотен ляв  крак поразяваше. От свободен удар, а понякога направо от корнер,  намираше път към мрежата. Може би бе най-умният, най-прямият и  безкомпромисен, не цепеше басма никому. Освен това у него имаше някаква  вътрешна сила, нещо властно, което покоряваше и респектираше. Той игра  повече от 15 години в големия футбол и през това време не си спомням  някой противник на игрището да се е отнесъл некоректно към него. Беше  здрав и нопаклатим като дъб столетник (кой го е видял да падне на земята  след стълкновение!), чувството му за играта, за баланса бе толкова  изострено, че той като оставаше твърд и смел, избягваше случайните  удари, не страдаше от контузии. А и противникът вероятно се пазеше да  играе нечестно срещу този коректен състезател, защото би изпаднал в  жалко положение, би се опозорил в очите на колегите футболисти и на  зрителя. Виждали сме го да придържа със силната си ръка забравилия се  грубиян и да му прошепва тихо, че ще има работа с него, ако продължи  безобразието ... И оня стихваше. Откъде идваше този особен характер на  Котков? Сигурно много бе допринесла средата, в която бе израстнал. Син  на машинист, сам завършил с успех ЖП институт, той винаги се смяташе  железничар и винаги беше сред железничарите – сдържани и след блестяша  победа, и след поражение. Сериозни хора, които не бяха шумни, само очите  им, тези огледала на душата, сияеха или бяха тъжни ... Какъв беше  личният игрови почерк на Котков? Един специалист беше казал: "Самобитен и  неповторим!". Вярваме му. Действително в действията на терена у Котков  имаше нещо самобитно и неповторимо, което той сам си знаеше и можеше. Не  става дума само за филигранната му техника, такава притежаваха и други.  Но колцина са тези футболисти, които имат такъв орлов поглед върху  играта? А той имаше не само две, а сякаш десет очи, с които виждаше  всичко какво става на терена, преценяваше всяка една ситуация и вземаше  вярно решение. Обикновено играеше малко издърпан назад, оттам по-лесно  всичко се вижда и преценява. И пасът му беше не само точен, а и  конструктивен. Той извеждаше на голова позиция онзи свой съиграч, който  можеше да долови замисъла му и да бъде на изгодното място, след което му  оставаше само да напусне спусъка. Тази роля на Котков му харесваше  най-много. Той да подава, другите да вкарват. Но когато работите все пак  не потръгваха, той влизаше и в друга роля. Да се изнесе напред, да  вкарва голове, да се спечели победата, с мисълта за която винаги е  излизал на терена. Вкарваше голове от всякаква позиция. Както с мощен  далечен удар с неотразимата "левачка", така и находчиво след разбъркване  пред противниковата врата. Майстор беше и на изпълнението на свободните  удари през "стената", на дузпите, на головете дори направо от корнери,  които по-късно усвои неговия възпитаник и ученик Начко Михайлов. Изобщо  можеше всичко ... Могат ли да се забравят онези 5 гола, които вкара на  шведския "Малмьо" в европейския турнир за купата на шампионите (КЕШ). Но  освен като футболист, той си спечели и името на голям спортсмен. Ритаха  го, блъскаха го, понякога направо го малтретираха, но той никога не  отвръщаше със същото. И при някои заплетени ситуации помагаше на  съдиите, като вдигаше ръка и си признаваше, че няма извършено срещу него  нарушение или пък той го е сторил. И възбудените зрители млъкваха. Един  истински джентълмен – казваха за него. Такъв беше Котков. И на терена, и  извън него. Когато ставаше приказка за футбол, винаги се ядосваше, че  на нас българите ни липсва достатъчно самочувствие. В това число и на  футболистите. Ядосваше се, че сме пропуснали да разгромим италианците в  София, които по-късно станаха европейски шампиони, косеше се за онази  загуба срещу Перу на световното първенство в Мексико през 1970 година,  след като водихме с 2:0. Констатираше, анализираше, разсъждаваше, но  накрая винаги завършваше с думите: "Препоръки не се наемам да давам,  по-скоро обичам да се вслушвам в тях..." Той не само беше голям  футболист и човек на своето време. Той мислеше и за бъдещето. Де да  имаше кой да го послуша още по онова време ..." Из брошурата "Нашият  Котков".